Този сайт използва бисквитки за по-добра информация. Продължавайки серфирането, приемате използването им ОК

Storia

 

Storia

 

ИСТОРИЯ  

През периода предхождащ освобождението на България от османско владичество в главните български градове (Пловдив, Русе и София) има вече действащи италиански консулства. След края на руско-турската война от 1877-1878 г. Италия запазва консулските си представителства в първите два града и отваря нови в пристанищните градове Лом (1881 г.), Варна (1889 г.) и Бургас (1903 г.).

С писмо от 25 юли 1879 г. италианският посланик в Петербург известява руския емисар в София Дондуков-Корсаков, че е информирал Министерството на външните работи на Русия за назначаването на Доменико Бруненги на длъжността генерален консул на Италия със седалище в София. Едновременно с това е решено съществуващото консулство в София, ръководено от вицеконсула Виторио Позитано да бъде преместено в Русе. Заслужава да бъде отбелязан приносът на самия Виторио Позитано в крайната фаза на руско-турската война, когато, в качеството си декан на консулския корпус в София, той обединява група български доброволци, която спасява града от пожара подпален от Нури Паша. След този героичен акт Виторио Позитано е обявен за почетен гражданин на новата столица.

На 25 декември 1879 г. в царския дворец в София Доменико Бруненги връчва тържествено акредитивните си писма на княз Александър Батенберг. Негови наследници в длъжността са Ренато ди Мартино, Карло Алберто Жербе дьо Сона, ръководил консулството до 1893 г. След тях идват дипломатическите агенти и генерални консули Алесандро Рива, Джулио Силвестри и Джорджо Полако.
 
През 1903 г. в София е изпратен маркиз Империали ди Франкавила, който присъства на обявяването на независимостта на Българското царство от княз Фердинанд на 5 октомври 1908 г. в Търново. През същата година България открива собствено дипломатическо представителство в Италия.

През 1909 г. българската дипломатическа агенция в Рим и италианската дипломатическа агенция в София заедно със съответното генерално консулство са преименувани на легации, докато съответните представители Димитър Ризов и Фаусто Куки Боасо стават специални пратеници и пълномощни министри. Първият връчва акредитивните си писма на 18 юни 1910 г., а вторият на 23 юни 1910 г.

През 1919 г. Фердинанд абдикира в полза на сина си Борис III -ти, на когото новият италиански дипломатически представител Луиджи Алдрованди Марескоти връчва акредитивни си писма на 14.09.1920 г. По време на избухването на Втората световна война ръководител на италианската легация е маркиз Джузепе Таламо Атенолфи, последван на 29.01.1940 г. от граф Масимо Маджистрати.

На 1 март 1941 г. българското правителство решава да се присъедини към тристранния пакт, като по този начин позволява на немските войски да влязат в България, която през ноември същата година обявява война на Великобритания, а през декември на САЩ. През юни 1943 г. е изпратен в София пълномощният министър Франческо Джорджо Мамели. През август същата година цар Борис умира и в страната се създава Съветът на регентите. Въпреки драматичното положение, италианската мисия решава да остане. След като оказва съпротива повече от два месеца на заплахите и насилията на неофашистите и на германците, през ноември легацията напуска седалището, унищожавайки всички архиви и тайни кодове, като остава в София дори и по време на бомбардировките. На 10 януари 1944 г.персоналът на мисията е интерниран извън София, за да се завърне в столицата след държавния преврат от 9 септември 1944 г. След завръщането си в София, министър Мамели, въпреки че не се радва на официално признание, получава правото да защитава италианските интереси и по този начин спасява сънародниците си и италианското имущество от опасността съответно от интерниране и конфискация, произтичаща от съгласието за примирие.

Италия и България се връщат към нормални дипломатически отношения през януари 1945 г. На Министър Мамели отново е признат статута на ръководител на мисията в страната, в която преди това бива интерниран. През зимата на същата година в София прииждат хиляди бивши военнопленници на германците от всички части на Балканите и от Съветския съюз, които от София биват репатрирани в Италия. През 1946 г. да ръководи мисията е натоварен извънредния пратеник и пълномощен министър Джован Батиста Гуарнаскели; след него длъжността е поверена на министрите Гастоне Роси Лонги, Филипо Муци Фалкони и Роберто Гайа. През 1964 г., когато да заема длъжността е изпратен министър Орацио Антинори ди Кастел Сан Пиетро, легацията е издигната в посолство, а на ръководителя на мисията се дава ранг посланик на Италия. От 1968 г. посланик е Джузепе Пури Пурини, който през 1972 г. е наследен от посланик Франц Канчеларио д ' Арена. От 9 юни 1980 г. посланик на Италия в София е Карло Мария Роси Арно, последван от Джовани Батистини (9 април 1984 г.), Паоло Тарони (от 21 ноември 1987 г.), Агостино Матис (от 12 февруари 1990 г.), Стефано Растрели (от 21 юни 1994 г.), Томазо Троизе (от 31 октомври 1996 г.), Алесандро Графини (от 28 април 1999 г.), Джан Батиста Кампаньола (от 20 май 2003 г.) и Стефано Бенацо (от 16 май 2008 г.). От 3 септември 2012 посланик на Италия в София е Марко Контичели
.


85