Този сайт използва бисквитки за по-добра информация. Продължавайки серфирането, приемате използването им ОК

Инициативи организирани в чест на Джакомо Леопарди послучай двеста години от написване на неговото стихотворение “l’Infinito” (Безкрайното)

Дата:

29/05/2019


Инициативи организирани в чест на Джакомо Леопарди послучай двеста години от написване на неговото стихотворение “l’Infinito” (Безкрайното)

Многобройни са инициативите, организирани в чест на големия италиански поет и философ Джакомо Леопарди послучай двеста години от написване на неговото стихотворение “l’Infinito” (Безкрайното). Днес ученици от цяла Италия ще рецитират отделни стихове от него в рамките на инициативата флеш моб "200 - двеста безкрайно", организирана от италианското Министерство на образованието и изследователската дейност в сътрудничество с Дом-музей "Каза Леопарди".
Ние участваме мислено в инициативата, като Ви предлагаме четири превода на известното стихотворение на български език.

L'INFINITO
Sempre caro mi fu quest'ermo colle,
E questa siepe, che da tanta parte
Dell'ultimo orizzonte il guardo esclude.
Ma sedendo e mirando, interminati
Spazi di là da quella, e sovrumani
Silenzi, e profondissima quiete
Io nel pensier mi fingo; ove per poco
Il cor non si spaura. E come il vento
Odo stormir tra queste piante, io quello
Infinito silenzio a questa voce
Vo comparando: e mi sovvien l'eterno,
E le morte stagioni, e la presente
E viva, e il suon di lei. Così tra questa
Immensità s'annega il pensier mio:
E il naufragar m'è dolce in questo mare.

БЕЗКРАЙ
Все тъй ми беше драг тоз хълм самотен
и тез гори, що погледа заграждат
до сетните черти на хоризонта.
Но там приседнал гледам аз: - пространства
безбрежни и мълчания свръхчовешки, -
и тишина дълбока си представям, -
че сякаш страх сърцето ми обзима.
И чувам аз как вятъра шуми -
и таз безкрайна тишина с тоз глас
сравнявам - и си спомням вечността, -
и мъртвите годишни времена,
и днешното и още живо време,
и на любимата гласът… Така
в огромността потъва мойта мисъл
и със наслада плувам в туй море…
(превод Милко Ралчев)

БЕЗКОНЕЧНОТО
Винаги скъп ми е бил тоз хълм безлюден
и тоз жив плет, голяма част от който
за далечний хоризонт, взора спира.
Но, седнал и загледал се, безкрайни
пространства отвъд му, и свръхчовешки
тишини, и най-дълбок покой ази
създавам в мисълта си; где сърцето
плаши се почти. И вятъра колчем
чувам да шуми из тез листа, онази
безконечна тишина със този глас
сравнявам: вечното се отзовава,
и времената мъртвите, и живо е
сегашното, и звъна му. Така из таз
безмерност мисълта ми се удавя:
и сладко ми е да потъна в туй море.
(превод Драгомир Петров, из „Блуждаещи звезди“)

БЕЗКРАЙНОТО
Все скъп за мене бил е този хълм самотен
и този лес, така обхванал го,
че хоризонта най-далечен взорът не достига.
Но седнал и загледал се
в безкрайното пространство отвъд него,
аз мислено съзирам безмълвна тишина
и най-дълбок покой - такива,
че в сърцето ми почти боязън будят.
И чувам вятъра, шумолещ сред дърветата,
и това мълчание безкрайно
аз с неговия глас сравнявам
и виждам вечността, сезоните отминали
и настоящето - а то е живо
и звънти гласът му. Така из таз безкрйност
аз зарейвам мисълта си,
с наслада се забравям в това море.
(превод Е. Х.)

Отколе аз обичам този хълм пустинен
и тоя плет, загърнал хоризонта
на погледа, вторачен в далнината.
Седя загледан аз в безкрая
и пространствата, разстлали се оттатък,
и тишина неземна, и покой безбрежен
в ума ми се явяват, а сърцето трепетно
от страх се свива. И когато чуя вятър
да шуми в листата, с този полъх
аз сравнявам тишината безмерна.
И спомням си и вечността,
и мъртвите сезони,
и звучното и живо настояще.
Така безмерността разтапя мисълта ми
и това море поглъща ме с наслада.
(анонимен превод)


1036